Моето болнично раждане

Имах една лека бременност без никакви съпътстващи неприятни симптоми. Още в началото на бременността докато се ровех из интернет попаднах на маймунската тема в бг-мама и бях безвъзвратно спечелена за каузата „активно раждане“. Изчетох доста от наличните материали. Искаше ми се и домашно раждане, но си знаех, че нямам вътрешната сила и увереност, а и никаква подкрепа от близките. Бях на 34 години, първа бременност. Семейството ми дори на моменти настояваше за секцио предвид възрастта, но аз ги бях изпреварила с точната информация в точното време и това въобще не присъстваше в моите планове.

С лекарката която ми водеше консултациите започнах плахо да обсъждам някои от вижданията си. Понякога бях обнадеждена, понякога отчаяна, тя се опитваше да ме обори в повечето случаи и да ме убеди, че всичко се прави ако е необходимо. До последно не бях решила дали ще раждам при нея или при дежурният екип.

През бременността подготовката ми за раждането включваше освен многото четене на наши и чужди форуми и книги за раждането, занимания с йога (йога практикувам от около 2 години преди това) и последният месец пиене на чай от малинови листа.

Три дена преди определеният ми термин имах час за последна консултация. Сутринта се разхождах с баща ми и племенника и усетих, че ми е по-трудно да ходя и някакво непознато до тогава напрежение. Следобед бях на преглед при моята лекарка. Знаех че на този преглед може би ще ми направи вагинален преглед и ми беше интересно да видя има ли вече някакво развитие. Тя ме прегледа (съвсем безболезнено за мен) и каза, че главата е доста ниско долу, но нямам никакво разкритие и шийката още не е започнала да се изглажда. Дори ми записа преглед за след 2 седмици ако евентуално не съм родила до тогава. Тръгнах си и реших да се поразходя по-дълго, времето беше чудесно. Обикалях около час и нещо и към 5-6 вечерта се прибрах. Много се бях изморила и направо легнах на дивана, полежах малко и започнах да усещам едни непознати до този момент болки, дори не болки, а някакво напрежение ниско долу в корема. Решихме да хапнем с мъжа ми нещо и аз станах да направя пържени яйца за по-набързо… Тогава вече осъзнах, че това най вероятно са контракции. Към 7 вечерта станаха доста регулярни, но съвсем поносими и реших, че трябва да хапна добре в случай че раждането започне, въпреки че не мислех че ще стане същата вечер. Също си сипах една чаша винце за да видя дали ще намалеят контракциите и влезнах да се изкъпя със същата цел. Да обаче към 9 часа, те започнаха да се засилват, аз стоях на пода на колене или на 4 крака, а по време на контракцията облегната на топката. Реших че е време да засека интервала и времетраенето на контракциите – по 40 секунди през 5 минути… Всъщност от самото начало интервалът между контракциите беше средно 5 минути, което малко ме обърка.

Към 10:15 се обадих на моята лекарка да и кажа какво е положението. Малко започнах да се плаша, още повече, че контракциите ставаха все по-силни като усещане и почти не можех да се отпусна през тях. Тя ми каза като станат през 2 минути и продължават по 50 секунди да тръгвам към болницата. Аз все още не бях решила дали да раждам при нея или при дежурният екип. Но разбрах, че тази вечер тя не е на смяна.

Усещанията ставаха все по мощни, направо ме заливаше вълната и не можех да я “яхна”, както си представях. Вече се бях преместила в спалнята, пробвах различни пози, но никоя не облекчаваше болката. Пуснах си една медитация от Hypnobabies, но въобще не можех да слушам нищо, тишината ми беше най-добре. Мъжът ми гледаше телевизия, но се притесняваше, идваше да ме вижда от време на време, малко ме разсейваше това негово влизане, но не неприятно. Опитах се да легна на спалнята за да пробвам да поспя, но лежането настрани никак не ми беше удобно. Бях си направила и електролитна напитка с каквото имах под ръка, но и тя не ми понасяше много. Стана късно, а мъжът ми сутринта беше на работа и дойде да си легне, обаче не можеше да заспи докато аз пълзях по пода. Може би към 12 и нещо реших отново да засека интервала – вече бяха през 2-3 мин по 50-60 сек. Започнах да ходя много често до тоалетната, почти след всяка контракция и започнах да забелязвам леко розови остатъци по тоалетната хартия. Самите контракции ставаха все по силни, но не непоносими, усещах ги с цялото си тяло – бях цялата стегната като в менгеме.

Мъжът ми беше станал, притесняваше се и искаше да тръгваме към болницата… Аз не знаех какво да правя, но започнах и аз да се притеснявам да остана в къщи. В 01.50 се обадих на моята лекарка и ѝ казах какво е положението и че искам при нея да раждам. Започнахме да се оправяме, този момент ми е малко смътен, чантите ми бяха готови и той ги свали до колата. Контракциите си продължаваха все така интензивни. Много ясно си спомням обаче безлюдните улици на нощният град. След малко, към 2:10 бяхме пред-родилното, звъннахме и една възрастна санитарка ни посрещна. Казах, че имам уговорка с лекар и тя ни вкара в една стая, докато я изчакаме да дойде. Вече едва стоях, но не можех и да седна, облягах се на мъжа ми и така май беше най-поносимо. Имаше тоалетна в тази стая и отидох да се изпишкам отново. Тогава усетих, че водите започнаха да ми изтичат малко по малко. Една акушерка ме извика да попълним някакви документи. Започна да ме пита за името и адреса на фирмата в която работя, аз успях да кажа името, но контракцията започна и спрях, усетих че отново изтича вода и хукнах към тоалетната, когато се върнах тя продължи “Момиче нищо не разбрах, как е адреса на фирмата?” Успях да го кажа, но тя пък не чу, повторих го и отново хукнах към тоалетната. Наистина е немислимо да говориш по време на контракции. Не помня кога дойде моята лекарка, може би някъде в този момент, пита ме как съм и отиде да се облича.

Вече бяхме в предродилна с багажа, мъжът ми си беше все там до мен, даваше ми превръзки от чантата, сигурно смених 4-5, извади ми нощницата да се облека. Акушерката дойде и каза да легна, за да направи запис на тоновете. Това може би беше най големият кошмар през цялото ми раждане. Каза ми да не мърдам което беше почти невъзможно и да си пусна краката надолу, а аз ги бях свила в коленете така някак по можех да устоя. Започна да записва, но аз мърдах и за мой ужас каза, че трябва да започне отначало. Добре че точно тогава нямах контракция и горе долу устоях, но когато започнаха вече едва се сдържах. Лекарката дойде и погледна предният запис и каза че е идеален, но акушерката ѝ каза, че не е точен защото съм мърдала. Тогава тя видя, че едва стоя и каза да ме пусне. Преди това премери разстоянието между върха на фундуса и гръдната кост – метод който ѝ бях казала на една консултация и каза, че има 2 пръста, което значи около 6-7 см разкритие. Станах и пак към тоалетната… Мисля, че половината време в предродилна изкарах в тоалетната. Може би тогава започнах да усещам и напъни. Постелиха ми на едното легло в предродилна и ми казаха ако искам да полегна там, лекарката си говореше с мъжа ми, а аз се качих и застанах на колене на леглото. Водите още си течаха аз попитах дали да си сваля гащите с превръзката защото започнах да усещам силни напъни. Казаха, че ще е добре и ги свалих. Напъните бяха също много мощни, но някак не можех да ги разгранича от контракциите и се стягах вместо да се отпускам. По едно време усетих, че главата вече слиза много ниско долу дори май се показваше леко и попитах лекарката дали това е главата… Тя приклекна да види и потвърди. Тогава ми каза да се отпусна да не се стискам по време на напъна… Да, но въобще не можех да се контролирам. Тя през цялото време само ме наблюдаваше отстрани което беше много добре, дори ме попита искам ли да отида до родилната или ще остана тук на леглото, аз и казах че не мога да ходя… Мъжът ми предложи да ми помогне да се преместя, но аз отказах, много си ми беше добре там на леглото. Напъните вече бяха много начесто и главичката прорязваше няколко пъти. Аз я пипах с ръка, но тя ми се каза да не я пипам, за да не се стресне бебето (назова името на някакъв рефлекс). Малко след това при един много мощен напън усетих как цялото телце се изплъзна и падна между краката ми. 🙂 Беше 3:25 сутринта.

Мъжът ми стоеше отпред и гледаше, а лекарката тъкмо беше тръгнала към родилната зала да пише нещо и се върна като чу изплакването на бебето, аз го вдигнах и започнах да я галя и успокоявам… Шурна кръв между краката ми и донесоха още еднократни чаршафи…

След около 5 минути лекарката предложи да отрежем вече пъпната връв и аз се съгласих, но помолих да не къпят бебка, а само да я позабършат. После ме пита какво ще правим с плацентата, знаеше че не искам да ми бият системи. Санитарката дойде с един леген и аз слезнах на земята до леглото и клекнах над легена, лекарката клечеше до мен, мисля че ѝ беше забавно, но пък беше решила да се съобрази с всичките ми желания. Усетих нова контракция и плацентата се плъзна в легена, обаче едно крайче беше закачено и висеше от мен..изчакахме малко и ме накараха да се кача на родилното легло за да се оправят с плацентата. Станах, санитарката след мен държи легена с плацентата, която виси от мен…. Голяма картинка бяхме. Родилното легло ми се стори толкова голямо и високо, че не си представям как бих могла да се кача там с напъни. Успях да се кача на леглото, лекарката съвсем леко започна да дърпа закаченият край и той накрая падна. Поогледа ме и каза че ще ми направи един шев после обаче сложи още един и двата шева с по един бод, но ги направи без упойка защото нямало смисъл да слага упойка за толкова малки шевове.

Трябваше да стоя 2 часа там, но това не беше никакъв проблем, говорихме си, след около час ми дадоха бебето и тя засука веднага. Кървенето не спираше и лекарката предложи вече да ми бият окситоцин с метергин, съгласих се, и ми боцнаха една инжекция. Бях толкова щастлива, че се справих съвсем сама и още повече когато разбрах, че бебето ще бъде при мен в стаята… В 5:30 ни заведоха в стаята и ни оставиха сами. Това бяха най блажените часове в живота ми – цял ден не можах да заспя от вълнение, чувствах се толкова прекрасно, раждането беше постоянно пред очите ми както и малката ми хубавица, в която се влюбвах все повече и повече със всеки изминал час. Трите дена в болницата минаха бързо защото малката ми беше с мен. До сега в нашето родилно е нямало случай някой да си поиска бебето и ме гледаха малко странно, но това никак не ме притесняваше.

В болницата единствените интервенции които получих бяха записите на тоновете на бебето за около 10 мин преди раждането и инжекцията с метергин след раждането. Дори в най-смелите си мечти не очаквах всичко да мине толкова леко и безпроблемно, но явно силното ми желание е подредило така „случайно“ обстоятелствата за едно прекрасно активно болнично раждане. Дори мъжът ми който не искаше да присъства на раждането се оказа там, може би защото дъщеря ни избра да се роди на неговият рожден ден…

2 коментара »

  • Elizabeth казва:

    Бих попитала коя е болницата и коя е докторката?

  • elia казва:

    малка болница в малко провинциално градче,не знам дали е уместно да споменавам името на лекарката, повече подробности има във форума.

Вашият коментар

Добавете вашият коментар по-долу, или trackback от вашия сайт. Можете също така да се абонирате за тези коментари чрез RSS.

Бъдете вежливи. Придържайте се към темата, без вулгарности или спам.

Може да използвате следните етикети:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Този блог е свързан с Gravatar. За да получите своята световно-призната лична картинка, моля регистрирайте се в Gravatar.