Раждането на Светослав през погледа на мама

И той, като батко си, реши да дойде по вода.
Роди се у дома в София, във ваната, в първия час на един горещ августовски ден през 2010 година.

Повече от година преди да усетя новия живот в себе си, попаднах на една статия. „Родих вкъщи. Искам пак!” Покрай раждането на първото ми дете бях попрочела истории за разни раждания, сред тях и домашни. Но до тогава те се споменаваха само като възможност за чужбина, не и за България. Екзотика някаква.

Държа да дам на децата си добър старт, с минимум родови травми. Имах едно добро водно раждане, във вана в АГ болница. Но знаех, че може и по-добре. И онази статия ми затвърди позицията. Пред удивения поглед на мама-свеки изрекох: „Ако ми се навие още някой на акъла, искам и аз така да родя следващото дете, вкъщи!”
Казах и забравих.

Бременността с второто дете беше различна, хем по-лесна – понеже вече знаех кое как и защо, хем по-трудна – понеже баткото си искаше внимание. Хем бях по-силна, хем се уморявах повече.
Всъщност голямото дете първо разбра, че предстои голяма промяна. Кърмехме се и явно кърмата се е променила и му е подсказала, че става батко. Започна да ме хапе и да ме рита в корема, докато суче. С много такт и търпение от моя страна съумяхме да се успокоим. Обяснявахме си, че в сърцето на мама има още много място, а той винаги ще си остане номер едно.
Последната пролет имаше една фалшива тревога и сега не бързах да проверявам, дали действително съм бременна. Чак на 2-ри януари сутринта намерих нужните 5 минути за теста. Твърдо положителен резултат. Събудих таткото и му тикнах под носа теста с 2-те чертички. (Вече знаеше много добре, какво е това.) Подкочи от радост. Разсъни се за нула време.

Потвърждението от доктора дойде на Благовещение.

Детето само ни подсказа, как да го кръстим – Слава на Светлината – СВЕТОСЛАВ.

Имах такъв сън. После цял ден ми беше едно светло на душата. Нищо че беше едно облачно и мрачно време.

Седмиците отминаваха. Всичко бе спокойно. Таткото не искаше да говорим за домашно раждане. Като му пратих купчина файлове да ми разпечата, и то все за домашно родени бебета, разбра, че наистина това искам за новото дете. Обаче диалогът пак не потръгна. Аз си четях за атмосферата на любов, която посреща други бебета у дома, и си ревях, че искам и аз така за моето дете, а сама не мога.
Както се оказа, не съм била сама.

Ходих до болницата, където се роди големият ми син. Проучих на място актуални цени и възможни доктори. Реших, че ще си чакам вкъщи до последно и няма да правя уговорка с лекар или акушерка. Исках раждане максимално без намеси и ускоряване на родовия процес. Да се появи бебчо, когато е готов и когато е най-добре за него.

Терминът наближи и отмина. Записът на тоновете твърдеше, че всичко е спокойно. С таткото се майтапехме, че докторът и неговият софтуер най-вероятно са сбъркали термина – поне с 3 седмици. Понеже поради кърменето нямах редовна менструация, а съответно докторът нямаше ориентир за изчисления.

С бебко се бяхме разбрали, че искам да ида на курс рейки през август и той ще ме изчака. А също, че искам да ходя на един семинар през септември и ако той няма навършени 40 дни до тогава, няма да ходя.
На прибиране от въпросния семинар си изясних, че детето е откликнало и на двете молби и се е родило в единия от двата възможни дни.

Самото раждане беше по-кратко отколкото месих погачата за детето.

Бяхме сами двамата със съпруга ми. Като младоженци. Почти. Бяхме изпратили баткото на гости при едната баба.

След рейки курса обикаляхме с мъжа ми из един магазин. Разбираемо, после ми беше уморено, та полегнах. Късна следобедно-неделна дремка до към 20 часа. Беше ми едно такова хем гладно, хем отпаднало. Не можех и пред компютъра да се поразвлека. Хрумна ми да си направя мляко с какао, та да се енергизирам малко. Направих си яка доза. Изпих цялата чаша наведнъж и като ме сряза коремът. Ниско долу. Ужас. Ядосах се на себе си, че не съм усетила, че млякото е развалено и от лакомия съм се натровила. Беше около 22 часа.

Гърчех се известно време. Пуснах си една медитация („Вълните на раждането”), уж да ме успокои, ама не. По едно време се сетих, че топлата вода успокоява и реших да си взема вана. Помолих (по-скоро наредих!) таткото да изчисти ваната и към 23 часа започнах да я пълня.
Водата наистина помогна. Освен това сигурно и хималайската сол – бях бухнала една огромна буца вътре. Във всеки случай започнах да дишам нормално и ужасната хрема, която ме тормозеше от два дни, беше зачезнала.

Към 12:10 часа си погледнах часовника, малко след като се разсъних от приятната дремка и си долях гореща вода.
През цялото време си поставях въпроса „Раждам ли?”. Определях си статуса един вид. Питах и си отговарях. Все „не”-та.
Като видях, че е минало полунощ, казах на бебчо: „Чао, мили, до другата неделя.” Ние си имахме с него такава заигравка, че ще се роди в неделя, та аз бях заложила на три поредни неделни дни.
Скоро след това „чао” нещо почна да ми става некомфортно.
„Нещо като позиви за ходене по голяма нужда. Нещо като напъни – дали? Не съм сигурна, не знам. Във всеки случай знам, че не ми се излиза от ваната. Ще си изчистя после акото, ако е ако. Ако е раждането, ще видим…”

Някакви подобни мисли ще да са профучали през мократа ми главица.

Поразместих се, застанах напряко на ваната, че да мога да направя една-две йогистки асани. Май само клеченето ми се удаде. Да подпомага разтварянето на тазовите кости. От опит знаех, че помага и за изхождането.

В някакъв миг осъзнах,
… че това са действително родилни напъни.
… че не искам да излизам от ваната
… че не искам да ходя в болница, защото ще объркат и забавят процеса
… че не искам да ме боли толкова
… че имам доста нисък праг на болка (аз, издръжливата!)
… че съм супер изморена и нямам повече сили и търпение (нали уж ядох суперхрани?)
… че ме е страх
… че не съм сам-самичка, въпреки че нямаше друг човек в банята
… че получавам помощ и подкрепа

Молех се, ама се молех.

Опитвах се да си припомня точната формулировка за рейки на ситуация, която на курса направихме специално за мен:
„Искам да се чувствам спокойна и сигурна от момента сега до момента на Раждането и през целия процес. Моля Раждането да бъде хармонично, леко и безболезнено. Моля да получа цялата необходима подкрепа за мен и за бебето по време на процеса от всички на всички нива. Да бъде Божията воля!”

Успявах да се концентрирам само върху краткото: „Да бъде Божията воля за мен и за бебето!”

Впрочем, като формулирахме моята ситуация, силно ме смущаваше фразата „бързо раждане” и отсъствието на бебето в първата версия на формулировката. Добре, че после се изглади.

Присетих се за статията, прочетена наскоро, относно спонтанното напъване. Разреших си да напъвам, щом имам импулс.
Извиних се мислено на болничния екип от първото раждане, задето смятах, че погрешно са ме карали да напъвам и така са ми предизвикали болките и разкъсванията.

Когато погледнах пак часовника, той показваше 12:35 ч. Той беше малко напред и беше минало малко време откак гушнах детето за първи път. Прецених, че се е родило в 00:25 часа.

Малко ми се губи точната последователност на тия двайсетина минути. Много наситени бяха, и на емоции, и на действия.

Аз поех бебето. Подхванах го внимателно и го нагласих да суче.То заплака веднага. Силен глас.
(как ли е отеквал посред нощ в блока?!)

Едно от първите неща, които направих – погледнах между краченцата – Ооо, момченце!
Не му се сучеше, ревеше му се.
Баща му се появи. Той беше инструктиран да ми дава рейки и беше задремал на кухненската маса. Моят и бебешкият вик го бяха събудили окончателно.
Подканих го да гушне бебчо, той не смееше да го пипне в първия миг.

Силно се впечатлих от ръчичките на новородения човек – изящни!
Грациозни, с дълги пръсти и красиво оформени нокти.

Моята глава беше започнала да мисли като компютър, съобразявах кое как да стане. Подготвителната фаза я бяхме прескочили здравата.
Държейки бебчо на гърда, давах инструкцииии на татко му – какво да ми подаде и от къде да го вземе. хавлия, пелена, вълнена шапчица за малката главичка…

Повтарях по няколко пъти, той отиваше и минаваше цяла вечност, докато донесе търсеното. Той все забравяше да затвори врата на банята. Разликата с околните температури беше значителна.

Бях казала на плацентата да се роди след 15-ина минути. И така и стана.
Надигнах се от ваната, да излизам. Изпадаха 2 парчета, по-късно разбрах, че са съсиреци. Мъжът ми беше наблизо и го помолих да ми подаде легенче за плацентата. В следващия момент тя се изхлузи от мен.
И сега стана трудно – да държа хем бебето, хем плацентата. Пъпната връв го придърпваше и го болеше.
Какво да правим с пъпната връв?
Изплуваха ми идеите на Клер Лопринци за прогаряне. Имах запалена свещ. Почнахме прогарянето. Държах бебчо сравнително далеч, с лице към свещта. От някакъв разказ си спомних, че е добре бебето да е с лице и да наблюдава. Той беше спокоен.
Прогарянето на пъпна връв се оказа бавна работа. Таткото се притесни, че става задимено в банята и не е добре за бебчо. Донесе голяма ножица. Май в бързината никой не се сети да обгори ножицата. Бащата сряза пъпната връв на втория си син.
Направих 2 хлабави възела на около 10 и на около 15 сантиметра от пъпчето. Толкова си спомнях от изчетеното.
Съжалявах, че толкова бегло бях прочела материалите за прекъсване на пъпна връв. Импровизирахме. Някак бях(ме) сигурни, че всичко е наред.

Както поетът е казал, смелостта съдържа в себе си гениалност, сила и магия.

Веднага след рейки инициацията видях, че има кафеникаво зацапване по моето бельо. Предположих, че може да е тапата. Но си останах спокойна, знаейки, че тя може да падне доста време преди самото раждане.
Във ваната ще да е паднала, там я разпознах точно преди да се роди детето.

Контракции се опитах да засичам преди да вляза във ваната. Нищо по-различно от тези, които си ги имах за подготвителни. Нередовни стягания на корема. Беше ми зле и не се концентрирах в засичането.
Все пак си имах едно наум и поставих часовника да ми е под ръка, заедно с мигновените клетъчни храни. За всеки случай.

По някое време на напъните се присетих, че вокализирането има обезболителен ефект. Някакви приглушени звуци излязоха от гърлото ми. Тишината ми помагаше повече.

Знаех, че бебчо е с гръбче надясно. Дали и кога се е завъртял, не знам.

Водите не забелязах, кога са изтекли. Явно във ваната. Трябва да са били бистри. Бебчо се роди чистичък. Не съм сигурна, дали беше под вода. Водата беше високо, но аз се повдигах.

Като го поех, проверих как са ноздричките и устата. Бяха чистички.

Мъжът ми беше извикал „Бърза помощ” малко след раждането. Въпреки моето нежелание.
Един близък при нашата новина, изпаднал в потрес, а после, след дълъг размисъл казал: „Цял живот мъжете сме били учени, че техните майки и жени трябва да раждат в болница. Друга опция просто няма.”
И когато се случи нещо извън тази матрица, настъпва шаш и паника…

Когато „Бърза помощ” дойдоха, бяха 3-ма мъже. Аз и бебко вече се бяхме разположили на дивана в хола, застлан с един голям найлон и чаршаф. (Добре, че имаме по-голямо дете и сме планинари, та навиците за бързо реагиране ги имаме.)
Единият мъж от „Бърза помощ”, щом разбра, че раждането вече е приключило, веднага си тръгна. Не разбрахме, кой беше.
Като се увериха, че няма животозастрашаваща ситуация, почнаха с попълването на бланката – имена, адреси…

„Бърза помощ” ни чака, докато се разберем с таткото, дали мама и бебе ще ходят в болница. Търпелив се оказа докторът. В името на семейния мир отстъпих и приех да ни водят в болница. Тати пое бебчо, който се гушеше кротичко. Аз тръгнах да приготвя най-необходимите неща за болницата. Нямах никаква готовност да ходя в болница, освен че последните седмици се разхождах с документите за хоспитализация в чантата.
Докторът от „Бърза помощ” смяташе, че нищо не ми трябва на първо време, но аз все пак имах предишно болнично раждане и знаех, че има цял списък с неща от първа необходимост – най-малкото документи, удобно бельо и превръзки.
А бях и гладна, и жадна…

Таткото беше готов да ни остави спокоен в сигурните ръце на лекарите и да каже „чао”. Обаче докторът настоя и той да придружи линейката. Голяма гледка ще да сме били – аз по халат за баня, той по тениска, с бебе, увито във вълнено одеало и с шапка.
Той без пари и документи, по една случайност с ключове за вкъщи.

Сигурно имат богат опит със спешни случаи, но явно новородено и родилка не им се случва всеки ден. Бяха забравили да впишат пола на детето, та звънели допълнително на таткото.
А от родилката очакваха да ходи стабилно, да носи чанти и каквото се налага, да не пие вода.

Отказаха да ме заведат в друга болница освен тази, която е по район – Шейново. Аз имах информация от преди, че там държат бебетата отделно от майките и ги дават само в часовете за хранене. Което никак не ми харесваше.

Пътуването с линейката ми се стори цяла вечност. Опитвах се максимално да държа бебчо на гърда.
В болницата предизвикахме среднощно раздвижване. Нямаше други раждания в този момент и ни посветиха цялото си внимание.
Две млади жени, предполагам акушерки, поеха бебко от баща му. В асансьора едната рече, че е тежичък. Колко да е тежък?
Везната в родилна зала показа 4050 грама. Голям човек. Ръст – 52 см.
До тогава не знаехме, с какви мерки се е родил юнакът.

Оставиха го развит до отворения прозорец. Аз леко възразих. Отговор: „Ама, как ще му е студено, той под лампата”. Само дето не знаеха, как се пуска въпросната лампа.

Отнесоха бебето в детското отделение, мен ме помолиха да се кача на гинекологичния стол в родилна зала. Започна попълване на документацията. Съгласих се да пишат детето официално родено в болницата.
Бях уморена и раздразнена.
Спомнях си чувствата на величие и възторг след първото раждане. А сега след среднощна разходка само искаха от мен да отговарям на разни въпроси. И ме питаха по няколко пъти едно и също нещо.
Стараех се да запазя спокойствие и да говоря кротко и бавно. С бебе, родено у дома, бяхме излезли от канона и това само по себе си взривяваше духовете.
Отказах антибиотик, както на мен, така и на малкия.
Съгласих се на ревизия на матката под местна упойка – лидокаин. Нямаше остатъци от плацента. И през упойката усещах ревизията. Инстинктивно опитвах с дишане да уталожа болката – дълбоко и шумно, направо пуфтях. Не знам от къде ми дойде, никъде не съм го учила точно това дишане. Младият доктор, предполагам стажант, който започна шиенето, недоумяваше защо дишам така и как може изобщо да ме боли. Документите подписа друг лекар.
Приключиха с интервенциите по мен. Акушерката се зае да ме почиства с преварена вода. Аз исках да и спестя това и да ме остави да ида да се измия. Но не ми разрешиха да ставам. Все още си лежах с вдигнати и разпънати крака. И усещах, как се просмуква студ в мен.

Никой лекар не обърна внимание на плацентата, която по изрично настояване на „Бърза помощ” бяхме донесли.
Помолих акушерката да си я прибера. Бяхме сами. Тя се съгласи да я занесе на мъжа ми, когото бяха оставили да чака долу без никакви сведения. Като се върна, тя ми каза, че е накарала таткото да се усмихне. Не отдадох голямо значение на това. А то се оказа ключово! Тази жена го беше успокоила, че всичко е наред, че бебето и майката са добре и дори не се е налагало да идват до болницата. Голямо, здраво бебе. Майката – почти без никакви разкъсвания, само два козметични шева.

Най-накрая ме настаниха в стая. Имаше още три жени, родили наскоро. Опитвах се да си почина. Викаха ме още 2-3 пъти за разни документи и уточнения.
Най-дългата нощ в живота ми.
Сама. Бебето някъде в друго помещение. Таткото далече.
Питах се, дали постъпих правилно, като отказах да се бие на бебчо ваксина против тетанус. Чувствах се спокойна обаче.

Помолих бебчо да прости на баща си, че ни причини това разделяне. Аз му простих на съпруга ми. За неадекватната, според мен, реакция към новороденото дете. И към майка му. И към случилото се у дома раждане.
На сутринта, като се видяхме с него пред болницата, се разбра, че и той това е направил – дал ми е прошка. За своеволието да родя вкъщи.

Нощната акушерка беше говорила с колежките си от детско отделение, че държа бебето да си е при мен. Беше лобирала за мен, един вид.
Лекарите не даваха да им нарушавам установения модел. Аз кротко и твърдо заявих, че щом не ми дават бебето, бих искала да си тръгнем.
Не им харесваше моята позиция, но я приемаха.

На визитацията шефът на отделението не направи опит да си прикрие раздразнението, беше дори агресивен спрямо мен. Как изобщо някаква е дръзнала да си помисли за раждане вкъщи?!
Другите лекари бяха по-умерени, но и на тях им бях нещо виновна.
А акушерките бяха много мили и отзивчиви. Тази от дневната смяна рече, че вече съм им почти колежка.
Което си беше голямо признание за мен.

Поради преждевременното ни изписване, поискаха от мен да подпиша, че отказвам да се бият ваксини на новороденото. Нямах никакво желание да споря и се съгласих. И без друго имам особено мнение за ваксините.

Останахме в болницата до следобеда, когато тати дойде да ни прибере след самоизписването.
Съгласих се да ме водят, че съм лежала пълни три дни в болницата.

Исках домашно родено бебче. Така и стана.
Исках атмосфера на мир и хармония в семейството. Имам предизвикателството да го случвам това всеки ден.

Поглеждайки на случилото се малко отстрани, видях и положителните страни от прескачането до болницата.
– Кръвни изследвания на мен и бебето – кръвна група, резус фактор., хемоглобин;
– Направиха ми необходимата инжекция с анти-Д-гамаглуболин. Безплатно.
– Придвижиха регистрацията на новороденото дете (което иначе би коствало много митарства по разни служби и инстанции).

И най-важното: успокояване на таткото!

А той, както по първи петли ми беше обиден, че един вид съм го прескочила като съм родила както той не е искал, така до вечерта беше разтръбил на целия свят – по телефона и Фейсбук, че си има син, роден у дома. Аз станах майка-героиня, а той баща-герой.

Когато човек силно желае нещо, цялата Вселена му помага.

Аз знаех, какво искам и какво не искам. Съумях да бъда с отворено съзнание за предлагащите се възможности. Да имам спокойствието да приема нещата, които не мога да променя. Да имам смелостта да променя нещата, които мога да променя. И да правя мъдри избори, според моментната ситуация.

Дали съм доволна? Да. И благодарна. За цялото преживяване.
Дали искам пак да родя у дома? Да. С повече подкрепа от семейството, с повече осъзнатост и по-добра подготовка.

1 коментар »

  • Neli Terzieva казва:

    Вероятно какаото се е изявило като супер-храна и е задвижило серия от активности по родовия процес. Особено, ако е било сурово какао.

Вашият коментар

Добавете вашият коментар по-долу, или trackback от вашия сайт. Можете също така да се абонирате за тези коментари чрез RSS.

Бъдете вежливи. Придържайте се към темата, без вулгарности или спам.

Може да използвате следните етикети:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Този блог е свързан с Gravatar. За да получите своята световно-призната лична картинка, моля регистрирайте се в Gravatar.