Дъщеря ми се роди в родилна къща в Монреал, Канада, а бременността беше проследявана от акушерка от родилната къща. Родилните къщи и тук са недостатъчно на брой спрямо желаещите да ползват услугите им жени и винаги ще съм благодарна за възможността и привилегията да съм една от тях. Акушерките, работещи към родилните къщи, са и единствените, които имат право да асистират на желаещите да родят в дома си. И трите вида раждане – в болница, в родилна къща и в домашни условия с акушерка са напълно безплатни за раждащата жена, като цената им се покрива от еквивалента на българската НЗОК. Родилните къщи по правило са в близост до болница, а случаите на наложил се трансфер са сравнително малко – около 13–14% за родилната къща, в която аз раждах, като само около 3% са трансфер по спешност. В родилните къщи работят само акушерки, а разказите за чакащите пред тях или пред дома на раждащата жена линейки и подготвени екипи са само мит. Щастлива съм, че имах възможност за избор за раждането на второто ми дете, а отношението и подкрепата, които получих, доказаха, че изборът ми е бил правилен.

Раждането беше напълно естествено, но както четох в една статия, не може да мине за физиологично, защото започна с отлепяне на околоплодния мехур. (още…)

Тапата ми започна да пада на 31-ви следобед и много ме развълнува. Първите болезнени контракции пък — през нощта на 31-ви срещу 1-ви след една мила среща с две от приятелките ми, татковците и децата им в Коколандия. Даже подозирам, че именно едно от дечицата му каза да излиза вече наистина на моя синковец! И така — събуждам се към 2 през нощта от болки и адски много се радвам. Съвсем същия сценарий беше и при раждането на първия ми син. Вълнението и болките не ме оставиха да спя много-много, но към зазоряване съм си заспала. През целия ден си имах също болезнени контракции, не съвсем регулярни, но бях сигурна, че следващата нощ ще е събитието — подготвих и татката ни. Той дори се постара да пазарува специално за „гостите“, понеже аз не знаех колко точно души ще искам да присъстват. (още…)

Всичко започна с началото на бурята. Навън се изви силен топъл вятър, а аз усетих първата родилна контракция. Веднага след нея последваха още 3–4 през десетина минути една от друга. Не закъсня и позива за голяма нужда. Усещах тялото си различно — чувствително и потрепващо, а съзнанието си леко откъснато от реалността. Въпреки това нямах избор — трябваше да прибера децата от училище. Тръгнах с колата и се надявах само по пътя да нямам още позиви за тоалетна. Обадих се на таткото и той реши, че веднага ще се прибира от работа. (още…)

И той, като батко си, реши да дойде по вода.
Роди се у дома в София, във ваната, в първия час на един горещ августовски ден през 2010 година.

Повече от година преди да усетя новия живот в себе си, попаднах на една статия. „Родих вкъщи. Искам пак!” Покрай раждането на първото ми дете бях попрочела истории за разни раждания, сред тях и домашни. Но до тогава те се споменаваха само като възможност за чужбина, не и за България. Екзотика някаква. (още…)

Бях в очакване на първото си дете.
Имах уговорка за естествено раждане с една млада лекарка в една много модерна болница, която тъкмо беше попарила всичките ми надежди за активно и недирижирано раждане. Тогава ми подариха списание със статия за водно раждане в София. И си казах, че това е моят шанс за ненамеса в родовия процес. (още…)

Винаги съм имала късмет с ражданията си. Първите си три деца родих в болница, предизвикано, но бяха прекрасни и доста бързи раждания. Обикновено 2–3 или по-малко часове контракции и за 2–3 напъна бебето се появяваше на бял свят. Лекари така и не са участвали в моите раждания, помощта на акушерката винаги ми е била напълно достатъчна.

Шегувахме се, че съм пробвала и трите места за раждане в града и остава четвъртото дете да го родя в къщи. Всъщност се готвехме за това. Не виждах смисъл да ходя в болница, след като и съпругът ми спокойно може да замести акушерката като поеме бебето. Разбира се, изчетох и тонове литература по въпроса. (още…)

От началото на месец май всяка сутрин за „Добро утро“ половинката ме питаше „И, ще посрещаме ли днес Мориц?“. Макар да не знаехме със сигурност дали ще е момче или момиче, вътрешното ни усещане казваше, че ще е момче. За момиче нямахме дори име. В петък, на 28 май на неговия въпрос за първи път отговорих „Не съм сигурна. Мисля, че няма да е тази сутрин, но ще е скоро.“

Чувствах се в еуфория. Пълна с енергия и желание да изчистя къщата. Да подготвя всичко за срещата ни. И така след закуска захванах прахосмукачката и парцала, че дори и някои прозорци избърсах. Бях в очакване на първата контракция. Надявах се този път да не се започне отново с прокапване или изтичане на водите. Искаше ми се раждането да продължи дълго, да мога да му се насладя и да запечатам възможно най-много прекрасни мигове. Исках много спомени, може би, за да залича следите от секциото или по-точно да запълня празнината от хубави мигове от тогава. (още…)

Имах една лека бременност без никакви съпътстващи неприятни симптоми. Още в началото на бременността докато се ровех из интернет попаднах на маймунската тема в бг-мама и бях безвъзвратно спечелена за каузата „активно раждане“. Изчетох доста от наличните материали. Искаше ми се и домашно раждане, но си знаех, че нямам вътрешната сила и увереност, а и никаква подкрепа от близките. Бях на 34 години, първа бременност. Семейството ми дори на моменти настояваше за секцио предвид възрастта, но аз ги бях изпреварила с точната информация в точното време и това въобще не присъстваше в моите планове. (още…)

Привет!
Вече 8 дена откакто съм майка… и … ми е много трудно да ви напиша ПРОСТО един мейл!
В мен е шеметно развихрена Нова и Необятна емоция; Свръхлюбов… и… по-добре да не търся думи… и в същото време преглъщам буци горчив гняв от начина, по който видях да се посреща и обгрижва новият живот в БГ болницата. (още…)

Този разказ е писан преди година и половина за един форум. Променил съм името на акушерката за да не и създам евентуално главоболия, както и имената на жена ми, дъщеря ми и моето име.

Част 1

Да започна от по-далече… За раждането — от самото начало имахме различни виждания с Ана, аз исках домашно, а Ана имаше някаква неувереност и страхчета в себе си и искаше по-сигурен вариант в болница, моето компромисно предложение беше в клиника, но извън България. Говорихме за доста държави, но обсъжданията на този вариант от страна на Ана бяха по-скоро като да не ми прекърши ентусиазма. Успоредно с избора на държава, вървеше и изборът на болница и екип в София. (още…)