Това е историята на една реализирана мечта

SinmkaИмам две деца. Първото ми раждане исках да е прекрасно – знаех как да стане, какво искам и го очаквах с нетърпение. Уви, реалността бе по-различна – сблъсках се с действителността и открих, че какво „трябва” и какво „Е” са различни неща.

След този си опит вече бях по-настоятелна, по-търсеща и определено по-изискваща.

С началото на втората си бременност започнах и с подготовка на раждането.

Разбрах, че ще се наложи да си избера лекар, на който да се доверя, и който също да ми има доверие. Спрях се на д-р Калина Дянкова – гинеколог, който наблюдава бременни и работи в родилното отделение на гр. Добрич.

Още с първият ни разговор усетих, че това е възможно най-добрият избор, който съм могла да направя!

За тези, които не са запознати с моите „мечти”, ще споделя, че исках едно нормално, необезпокоявано раждане. Мечтаех си за такова в къщи, но тъй като в България към момента това не е законово уредено, се спрях на болнични условия, но с максимално близко до домашното – свобода, самостоятелност, увереност.

Исках много „неща”, които са извън стандартната болнична практика – да не раждам легнала по гръб; да се изчака да спре пулсирането на пъпната връв, преди да се среже; да раждам в отделна стая (без апарати и подобни); да мога да ползвам свои „помощници” – слинг, възглавници, йога-топка; без системи и инжекции; без клизма; без излишен персонал и пр. Исках да си раждам сама – както, когато и каквото усетя и имам нужда – да мога да го направя – имам свободата на действие, която искам, и възможността да не съм обезпокоявана.

За свой помощник в това начинание използвам подробният План за раждане от блога на Бу (http://missby.wordpress.com/2010/05/28/birth-plan/).

Към средата на бременността се оказа, че и таткото ще иска да присъства (разказа за самата бременност заслужава отделна глава, затова тук само ще спомена, че дотогава той бе на светлинни години от идеята да види нещо такова, но се оказа, че без него приказката нямаше да е толкова прекрасна!). Този фактор допълни моите идеи и събитието се очертаваше да е прекрасно.

Както споменах, самата бременност бе много интересна и пълнценна, но тук ще спомена само част от „акцентите” – Паневритмия; Рейки иницииране; прием на водорасли; хомеопатична подготовка; здравословно хранене и начин на живот; положително мислене; филм „Оргазмено раждане”, книгата „Оргазмено раждане”; помощта на „Родилница”; съдействието на „Ла Лече Лига”; Алтернативни техники за обезболяване на раждането; момичетата-дули от Варна; срещите ми с акушерката и гинеколожката ми; подкрепа на семейството и приятелите ми; и още много други.

Такава бременност предполагаше и съответното „подобно” раждане – изпълнено с красота и емоции. Как раждане може да е такова? Може! Четете и се надявам да успея да го разкажа така, както всички ние го изживяхме.

Първата си контракция усетих сутринта на 18 юни 2013 год. – докато чаках прегледа си при докторката, която вече бе мааалко започнала да се притеснява, имайки предвид, че нямах никакви наченки на раждане, а датата на термина бе отминала преди 4 дни. Тъй като една от всичките уговорки бе да нямам вагинални прегледи, или да са минимален брой, не проверихме и за разкритие.

Целият си ден изкарах в движение и активни занимания. Дори успях да направя торта – нали се очакваше рожден ден!!!! 

Вечерта късно успях да приспя детето си и си мислех да полегна – да поспя колкото мога, но с неговото заспиване, изглежда и самата аз се успокоих (през деня го бе боляла глава и съм била може би неспокойна) и контракциите се засилиха. Влязох да взема един душ, от което обаче разбрах, че спане няма да има – раждането започваше. Очаквах да ми изтекат водите, както при първото раждане, но не стана така – нямаше нищо общо. Звъннахме на бабата да дойде да спи при детето ни и се подготвихме да тръгнем за болницата.

Акушерката бе уведомена, че ще я вземем ( тя знаеш какво, как и кога искам – обсъждахме го в срещи през бременността), а д-р Дянкова бе на смяна през нощта. Към 00:30ч тръгнахме от вкъщи – с багажа и топката. Аз бях на задните седалки, пръхтяща и отдаваща се изцяло на всяка контракция. Докато вземем акушерката и пристигнем в родилното, имах 2-3 контракции, но бяха много интензивни и изтощителни, въпреки настройките ми да ги смалявам.

С пристигането бяхме посрещнати от персонала на смяна, който обаче бе учуден защо не ме приемат по „стандартния” начин, как така само „вия”, седнала на една топка в чакалнята. Д-р Дянкова дойде и се разбрахме да ме прегледа – разкритието бе 2-3см и каза, че раждането ще е към 4-5часа. Бяхме се разбрали да съм максимално малко в болницата и тя ме пита – оставам ли или се връщам вкъщи и ще дойда по-късно. След изживените в колата контракции реших, че оставаме. Беше към 1ч.

Започнахме „подготовката” – документите ми бяха готови месец преди това с „поправки” от моя страна на Информираното съгласие. Други „екстри” нямаше, така че направо отидохме в уговорената предварително стая – болнична стая с две легла и маса, с баня и тоалетна към нея. Настанихме се – сложихме на вратата табелката „Не ме безпокойте. РАЖДАМ!”, оставихме багажа, запалихме си свещи, пуснахме си музика; стоях си с дрехите, с които ми бе удобно; и започнахме да изживяваме всяка една контракция както дойде. В тъмното само знаех, че акушерката е при нас – не я виждах и усещах, знаех, че е там, ако ми е нужна. Д-р Дянкова идваше и следеше как напредваме. Раждахме си аз и таткото. Той през цялото време ми правеше масаж с натиск на таза, който изключително много намаляваше болките и облекчаваше процеса– и така, той „роди” с мен, защото буквално всяка една контракция бе в неговите ръце. Признателността и благодарността ми към него и неговия принос към това раждане не бих могла да го опиша с думи………………………….

През цялото време на тези контракции аз сменях позициите си – на/ върху/ подпряна на леглото/ възглавницата/ топката и какво ли още не…. Правех каквото чувствам – в движение, в мисли, в звуци (виех, пръхтях, дишах) – следвах себе си и каквото ми идваше „отвътре” – без да мисля и преценявам. Когато имах контракция, понякога се налагаше да си припомням да дишам дълбоко, а не да задържам дъха си. Визуализирах и отваряне, разширяване, простор, свобода. Добре, че пиех и вода, като това не позволяваше на устните ми да пресъхват и да ми е некомфортно.

По едно време дочух д-р Дянкова да казва, че е добре да събуем бельото ми – все пак бебе ще излиза от там! Хаха – беше ми изключително добре да установя, че до този момент съм имала някаква „защита” – нещо, което ми е давало спокойствие и не съм знаела, че едни бикини могат да дават толкова самоувереност у една жена. С помощта им се събух и ми споменаха, че май напъните са почнали. Да, бяха почнали, но аз не го бях усетила – когато съм имала напън, аз напъвах, като не – не. Т.е. аз следвах усещанията и инстинктите си, без дори да си давам сметка кое е контракция, кое – напън и т.н. Сменях позите, както ми идваше отвътре, но като се поизморих и започнаха напъните, сама избрах да се кача на леглото. Пробвах на 4 крака, но се оказа, че ми е трудно, затова легнах на една страна. Започна изгонването на плода.

Бяхме се разбрали с мъжа ми, че ако не му понася, ще излезе, но той просто се измести и започна вместо масаж, да ме гали и да ме насърчава. В този момент вече се включиха докторката и акушерката. Помагаха ми, давайки ми опора на петите и коленете, когато виждаха, че имам нужда. Нямаше насоки, викове и караници – даже не си говорехме – те просто разбираха от какво и кога имам нужда, и го правеха. Дотогава единственото им участие бе, за да измерят няколко пъти с акушерска слушалка тоновете на бебето – но само след като изрично са ме предупредили и помолили да го направят.

Усетих едно топло плисване и обливане върху крака си и заедно с това едно освобождение, чувство на свобода, на „отприщване”, на енергии, на пречистване… – бяха ми изтекли водите, а малко след тях се роди Мартин.

Бебето ни се роди – не знаем в колко часа точно, после го изчислихме кога е било – просто в тези минути всички бяхме очаровани от случващото се и никой не се сети да гледа часовник! Гол, тъмно-розов и малко плачещ, цял-целеничък, веднага го сложиха на корема ми и всички се усмихвахме. Аз се смеех и не можех да повярвам, че виждам това прекрасно създание вече ВЪРХУ себе си! Той гледаше и дори не си спомням да е плакал. Чух, че лекарката каза, че пъпната връв е спряла да пулсира и попита дали да я прерязва – а аз се чух да казвам: „Може ли Йонко?”. И тогава той дойде и преряза пъпната връв!!!!!!!!!!! – Дори не си бях и мечтала, че ще стане толкова хубаво!

Гушнах бебето и го сложих да цока. Изчакахме плацентата малко, но тя бе готова да се роди и с малко подръпване от страна на д-р Дянкова, плацентата излезе изключително лесно и за секунда.

Оказа се, че имам разкъсване на мястото на предишната епизиотомия – аз се зарадвах, защото тя не бе зашита добре и така се наложи шев и кройка. Докторката ме предупреди, че въпреки местната упойка може да усетя боцване и може да дам бебето, за да не го стресна. Тогава помолих таткото да си свали тениската и да гушне бебето голичко. Контактът кожа до кожа, който последва, е една от най-красивите гледки, които съм виждала. Татко, гол до кръста, гушнал бебе – прекрасно, чисто и розовичко, с висяща пъпна връв и висяща щипка….. Знам, че е само в моята памет и нямам снимка, но ми се иска да споделя това с всяка една майка, желаеща такова раждане.

Последваха двата часа, през които трябваше да стоя в стаята. И една подробност, която много харесах – едва тогава ми взеха кръв – благодарение на д-р Дянкова, която знаеше, че не искам излишен и стрес, бе изместила тази манипулация вместо преди, да бъде след раждането.

Бебето си бе при нас, изключение на тридесетина минути, в които се съгласих да го прегледат в неонатология. След тях си бяхме заедно – аз и бебе, а по-късно – и тати, и бати. Кърмейки се и гушкайки се.

Сега, почти една година по-късно пиша този разказ. Сигурно изпускам нещо, може и да добавям излишно, но бих искала да го споделя с повече бъдещи родители. За да се знае, че всичко е възможно. Че дори и в болница може да стане нещо различно. Дори и в държавна болница!??! Че има начин да намерите своя лекар – на който да се доверите, но и да имат доверие у вас. Аз мечтаех за това и то стана много по-прекрасно дори от мечтите ми. Пожелавам на всяка от вас това!

Искам да благодаря на всички, които ми съдействаха. От родителите – моите и на мъжа ми, до двете ми деца. На всички книги, форуми и блогове, които съм изчела. На приятели и консултанти, с които сме обсъждали. На д-р Дянкова и акушерка Мариана Атанасова. На Йонко! На всички вас – Благодаря!

6 коментара »

  • Нели :) казва:

    С този разказ искам да вдъхна надежда на всички, които мечтаят и се питат дали е възможно 🙂

  • Елена Лозова казва:

    Поздравления!!! За смелостта и куража, за прецизната подготовка, за упоритостта, с която сте се доближавали до мечтата си! Прекрасна история за това, как една силна жена може да има раждането, което иска!
    Наистина този разказ трябва да стигне до всички жени, които мечтаят за удовлетворяващо раждане в България…

    Pc.S. Предполагам, че д-р Дянкова вече е затрупана с желаещи 🙂

  • Диляна казва:

    Толкова вълшебен разказ на една истинска и силна майка.Поздравления!

  • Милена казва:

    Страхотно раждане!! За жалост повечето пъти първото раждане не се случва така както ние сме си го представяли, не знаем какво ни очаква и въпреки всичката информираност не знаем какво е това раждане и как ще се справим ние с него. Абсолютно неадекватно е отношението на персонала в болниците, дори и когато човек си плаща всичко отново не среща подкрепа сред персонала.дано повече жени изживеят подобни раждания, дано повече жени искат да раждат деца заради любовта, да не се страхуват, да вярват в себе си!

  • Анета казва:

    Българинът има брилянтната способнoст да се поддава на модни тенденции . Сега е модерно да се ражда близо да природата и хайде всички да аплодираме тази майка ,която се възхищава на начина ,по който е родила?!И какъв щеше да и е проблемът ,ако беше родила по стандартите правила по които сме раждали всички ние ,които имаме здрави и прекрасни деца ?Аман от залитания!

  • Ради казва:

    Браво Нели! Чудесен разказ. Поздравления за смелостта и информираността, с която сте подходили към този значим момент. Много ми се иска повече родилки да осъзнаят защо това е важно и да изискват едни иначе толкова нормални неща, за които в България трябва едва ли не да се борим, а в чужбина са нещо естествено, но…

    А на последния коментар от Анета – проблема е в такива като вас, които си нямат представат, какви проблеми всъщност имат.

Вашият коментар

Добавете вашият коментар по-долу, или trackback от вашия сайт. Можете също така да се абонирате за тези коментари чрез RSS.

Бъдете вежливи. Придържайте се към темата, без вулгарности или спам.

Може да използвате следните етикети:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Този блог е свързан с Gravatar. За да получите своята световно-призната лична картинка, моля регистрирайте се в Gravatar.