- Родилница - http://www.rodilnitza.com/blog -

За добрите намерения към Информираното съгласие

Казват, че пътят към Ада бил постлан с добри намерения.
Моите добри намерения бяха да помогна акцията „Инфогласност“ на Родилница и Естествено. За целта си бях наумила да взема копия от Информирано Съгласие от родилните клиники в родния ми град. Те са три, като една е в държавната болница, а другите две са в частни МБАЛ. Мислех си чистосърдечно, че ще вляза, ще помоля кротичко, ще ме изслушат и вероятно ще ми дадат един такъв формуляр.
Да, ама Не! Както обичаше да казва уважавания от мен Петко Бочаров. Твърде наивна съм била в мислите си, твърде далеч от действителността на тези болнични заведения.
Когато открехнах вратата на приемно отделение към държавната болница, ме лъхна старата застояла миризма на влага, мухъл, дезинфектанти и мрачния огромен студен коридор навя в мен тъжни мисли. В тази обстановка идват жените да даряват живот на децата си. Вместо да е светло, свежо, чисто и приятно за окото място, където да ти се иска да летиш (както е в родилната клиника, в която дадох живот на моите три деца). А в тази съм се родила аз. Сърцето ми се сгърчи от мъка.
Какво търся аз тук точно? Искам да взема един формуляр. За какво ми е тоз формуляр? За кампанията, която сме подели, да защитим правата на раждащите в тази обстановка жени. Тръснах глава и се отърсих от мрачните мисли. Добро дело ме докара дотук, ще го довърша.
Пред мен информационно гише. Вътре една лелка с бяла престилка. Каква е, коя е – един Господ знае. Нито имаше табелка с име, нито с длъжност.
– Кво обичати!
– Искам да получа един формуляр за раждане.
– Ама вий ни сте бременна?
– Има ли някакво значение?
– Тук е вход само за раждащи.
– Нали е приемно отделение и могат да влизат и близки и роднини?
– Да, ама вие не сте близка или роднина.
– Няма ли да ме пуснете да вляза до приемен кабинет.
– Не. Вие не сте бременна.
Точка. Не съм. Жената е права. Ама защо да не мога да вляза. Като един Цербер стои отпред и не пуска никой, който не отговаря на описанието „голям корем, пъшкаща и съпроводена от мъж или майка“.
И сега… Стоя пред входа на клиниката и се чудя да се смея ли, да плача ли. Накъде? Да се върна и да я нахокам, за да ме пусне или да се прибера и да ближа люти рани.
Възпитанието ми не позволи да се върна. Прибрах се у дома, гушнах си детето и се разплаках. Дори не можах да обясня на тази женица, че се опитвам да свърша нещо добро за другите жени, за да може някой ден всички от тях, попаднали там да се радват истински на преживяването, а не да отиват на бой. Защото в момента в родилните отделения цари война.
Ама не ми е думата за войната. А за документа, наречен Информирано Съгласие. За възможността предварително да се информираш, да се консултираш и да можеш да дадеш съгласие или да откажеш предложените неща от придружаващия раждането екип според личните си предпочитания и разбирания. За да няма война, а да има празник. Празник за душата. Празник, че се е родил нов човек.

След като се наревах, реших, че не е загубена кауза. Има още две клиники. Все ще изскочи от някой храст зайчето.
Ден по-късно се запътих към втората ми възможност да се сдобия с този документ.
Хубава нова сграда. Чисто, спретнато, светло. Веднага ме лъхна надежда.
Но.. за кратко.
На вратата ме посрещнаха с въпроса
– Накъде така? (идеше ми да кажа – Насам-натам)
– Искам да се срещна с някой от лекарите. Трябва ми един документ.
– Вие наша пациентка ли сте?
– Не.
– Бременна ли сте?
– Не. Просто искам да получа един формуляр.
– Тук формуляри не раздаваме. Не сме книжарница.
– Искам да говоря с един от лекарите.
– Лекарите не раздават формуляри. Довиждане.
Ченето ми увисна.
Лелята нямаше табелка (защо ли се учудвам). Просто поредния Цербер без име и длъжност. Само бяла престилка. Да се крият зад нея. Да се крият и пазят като дявол от тамян от истинската цел на използваните документи – насилствено погазване правата на родилките. На път съм да избухна.
Вежливо се разделям с нея и излизам с наведена глава.
След два неуспешни опита просто се отказвам да търся на третото място. Сигурно ще се потрети картинката. Реших да си спестя нервите от напразното очакване и разочарованието след това.
Пътят към Ада е пътят към Родилното. За съжаление. До кога?
Ще се борим. За да си иде Адът където му е мястото, а Раждането да бъде най-великият празник в живота на една жена.

П.П. Все пак успях да намеря такъв формуляр. Но използвах помощта на една приятелка, която е бременна. Това е Информирано Съгласие от една от болниците в България.  Преценете сами съдържанието и.